На последната ни среща за Вътрешното дете се оформи обща тема за групата – властните майки. Понякога дори на 30, 40, 50 или повече години, взаимоотношенията с майка ни все още може да са подвластни на тази рана от детството и да ни тежат. Може би те са били подчинени на прекален контрол, високи изисквания и непрекъсната критика, отдръпване на майчината енергия и обич, когато не направим нещо „както трябва“ (което е някакъв вид изоставяне), липсата на грижа и неглижиране, изискване детето да поеме ролята на родител и т.н.
Но освен връзката ни с майката, ако не излекуваме раната, страдат и много други аспекти на живота ни. Под повърхността на нашите действия седят следните въпроси:
„Какво ще каже мама?“
„Ще я направя ли щастлива?“
„Трябва да бъда перфектна, успешна и мила с всички, за да съм „добро момиче“ и да не я разочаровам.“
Реално започваме да подчиняваме живота си на това да удовлетворим майка си или и двамата родители като цяло. Само че да направим родителите си щастливи не е наша работа. Всеки пораснал човек носи сам отговорност за себе си и своето щастие и ако това не ни харесва, вероятно реагираме от детската си позиция. И въпреки че винаги ще си останем деца на нашите родители, в един момент трябва да пораснем и във взаимоотношенията си с тях. Да правим нещата заради себе си, да следваме пътя, който ние сме избрали. В противен случай вместо да им помагаме, ние всъщност подхранваме тяхната сянка (ако до този момент в живота си те все още не са се освободили от нея).
Ето някои примери как се проявява раната от майката:
- Не възприемаме себе си и тялото си такива, каквито сме, непрекъснато се стремим към съвършенство, дори това да означава да наказваме себе си;
- Не можем да получаваме – подкрепа, ресурси, комплименти, обич, интимност;
- Не можем да поискаме помощ – чувстваме вина, ако не се справяме с всичко сами.
- Грижим се за всички други, но не и за себе си – не си даваме необходимото подхранване и почивка;
- Не можем да си почиваме пълноценно, често се вкарваме в режим на крайно изтощение;
- Склонни сме да жертваме себе си и да даваме прекалено много;
- Чувстваме се длъжни на всички;
- Не можем да поставяме ясни граници (особено във взаимоотношенията с майка ни);
- Имаме вярването, че трябва да се борим/жертваме, за да заслужим любов.
Всички тези модели и вярвания освен че се проявяват в действията ни и начина ни на живот, е възможно да се складират енергийно в тялото ни и да се проявят на физически план като неразположения. Те могат също така да блокират изобилието, мисията и любовта ни. Хубавата новина е, че винаги може да стъпим в силата си и в центъра си. Като първа стъпка може би нека спрем да очакваме от другите да се променят и да работим върху себе си и собственото си щастие. В някакъв момент ще трябва да прекъснем енергийната пъпна връв, ако искаме да живеем собствения си живот. Енергийната психология позволява да отработим проблемите си нежно, като интегрираме ум, душа и тяло. Тя помага за:
- Отработване на основните травматични спомени и преживявания от детството (особено ако се случили преди седемгодишна възраст, когато е много трудно да се справим сами, без помощ отвън)
- Освобождаване от тежките емоции, които още ни съпровождат в отношенията с майката – от енергетиката и тялото ни
- Осъзнаване на уроците, които сме научили на нивото на Душата си и „превеждането“ им в нови, работещи за нас модели, вярвания и добродетели, които ще ни подкрепят в развитието и разгръщането ни (например усещане за собствена стойност, за заслужаване на безусловна обич, сигурност и безопасност, грижа за себе си и т.н.)
- Приемане на нашите родители в сърцата ни такива, каквито са и с благодарност за живота, който са ни дали и нещата, на които са ни научили
- Прекъсване на трансгенерационния модел на условната любов или изобщо на липсата на любов и грижа.
Работим изцяло със себе си, своите преживявания и физически усещания, не с хората около нас. Но въпреки това енергийната работа се отразява на всички в мрежата на взаимоотношенията ни. Постепенно може да забележим, че хората около нас реагират различно, а майка ни дори може да ни са обади просто да ни пита как сме, без друга причина (лично изпитано 😊).
И с тази статия в накакъв случай не искам да хвърлям още повече вина върху майките – те така или иначе си имат достатъчно натиск, и вътрешен, и външен, и реално с раждането ни са прекрачили смъртта. Всяка жена има своите предизвикателства и уроци за учене – и като майка, и като сестра, и като дъщеря, и като партньорка. Най-добрият начин да почетем майките е като се погрижим за себе си и станем собствен вътрешен родител. Когато преодолеем фазата на гнева, скръбта, обвиненията. Когато пораснем истински и можем спокойно да говорим за отношенията с майка си. И когато се свържем с онова божествено женско начало, което обгрижва не само другите, но и себе си, което разтваря болката и получава без вина.
И да не забравяме, че целта не е да изпълним дълга си (това трудно ще се приеме от хората с воинска природа ). Целта е да живеем живота си и да изпитваме радост
.