За личната трансформация, собствената стойност и конфликтите, които вече не можеш да избягваш
С всяко по-дълбоко осъзнаване за себе си, с всяко израстване и връщане към вътрешния ми център настъпва едно пренареждане на външния свят. Наблюдавала съм го както при мен, така и при клиентите ми.
Отпадат хора и ситуации. Може изведнъж да станеш нехаресван или неудобен. И това е мъчно. И тъжно. И понякога наистина може да бъде съкрушаващо. Някак си мислех, че успешно приемам и се справям с това, докато последния път не установих с изненада, че чинно и прилежно цял живот съм избягвала конфликтите – за да не ме отхвърлят, за да бъда приемана и харесвана, за да има мир.
Този път обаче моята трансформация ме извади сериозно от зоната ми на комфорт и научих няколко интересни неща за себе си и за конфликтите.
Когато избягваме конфликта с другите, влизаме в пряк конфликт със себе си
Избягването ми е давало измамно усещане за сигурност, защото така не рискувах да загубя връзка, одобрение или спокойствие. Но цената, която съм плащала за това „спокойствие“, ме е правила невидима, потискала е собствената ми истина и е отслабвала връзката ми със собствената ми сила.
Запазването на външния мир не е задължително равнозначно на вътрешен мир – даже напротив. Когато компромисът е прекалено голям, започваме да стискаме зъби, да се отказваме от желанията си и да променяме себе си, за да се пригодим към ситуацията. С времето това може да се отрази в повишена тревожност, натрупване на напрежение и болка в тялото. В крайна сметка вътрешното ни несъгласие може да се превърне в раздразнение и гняв, които ни разкъсват.
Вместо да си кажа: „Стига толкова, промени нещо“, аз все търсех причината и вината в себе си. Стараех се повече, работех повече, подобрявах се по най-различни начини с надеждата, че ако някой ден стана достатъчно добра, другите ще ме забележат и ще ми дадат пространство да бъда това, което искам. Но не мога да контролирам дали другите ще ме приемат и оценят. Мога обаче да избера дали да продължавам да се отказвам от себе си в опит да го заслужа.
Усещането за собственото значение и стойност не може да дойде отвън
То трябва да се усети в костите, да се въплъти, да стане част от начина, по който живеем. Колкото и положителна обратна връзка да получавах, колкото и постижения да имах, болезнената истина е, че много пъти не съм действала в своя защита, просто защото не съм вярвала, че съм достатъчно добра и го заслужавам. И това няма нищо общо с външната оценка.
Колко пъти не успях да кажа „Това не работи за мен“, а съм се питала „Какво още трябва да направя“? Не съм поставяла граници, а съм правила още компромиси. Не съм казвала ясно какво мисля, а съм си замълчавала. Вместо да се доверя на интуицията си и да се отдалеча от ситуацията, съм търпяла и съм оставала.
Така малко по малко съм се превръщала в „удобната пчеличка“, която дава, помага, поема, адаптира се и върши още малко, докато накрая остане съвсем малко от самата нея. И в един момент илюзията, че ако огъна себе си заради другите, те най-накрая ще ме приемат и оценят, се разпада. Защото някъде по пътя съм загубила себе си и вече почти няма какво от мен да бъде видяно и оценено.
Избягването на конфликта може да изглежда като любов, смирение, професионализъм, адаптивност или доброта. Но ако постоянно плащаш за него със себе си, изоставяш себе си. И това си има цена
Да останеш във взаимоотношение, което изтрива части от теб. Да позволиш трудът ти да бъде принизяван или пренебрегван. Да спреш да се развиваш в посоката, която е важна за теб. Да се изтощиш, докато пазиш удобството и спокойствието на всички останали.
Това обаче не може да продължава вечно. В някакъв момент всеки от нас е принуден по един или друг начин да се изправи пред своята истина. Когато аз го направих, конфликтите сякаш започнаха да излизат един след друг и вече не можех да стоя встрани от тях и да се преструвам, че ги няма.
Всъщност нямаше повече конфликти. Просто аз гледах на нещата по различен начин. С нарастването на вътрешното ми усещане за собствена стойност вече не можех да остана в ситуации, които години наред бях преглъщала. Не можех повече да оправдавам и премълчавам неща, които пряко засягаха моето благополучие и вътрешен мир. Компромисите, които бях приемала за нормални, изведнъж започнаха да болят. Понякога всичко избухваше с такава сила, че изглеждаше, сякаш светът ми се срива.
Новото ми Аз вече не можеше да живее в старата конфигурация. Трябваше да избера себе си и как искам да живея. И това определено не беше комфортно.
Но когато вече имах вътрешна яснота коя съм и къде стоя, гледната ми точка се промени. Започнах да възприемам себе си като равностойна страна в конфликтните ситуации, която има право да бъде чута и да има собствени нужди и искания.
Оказа се, че да влезеш в конфликт автентично не означава борба, атака или агресия. За мен автентичният конфликт означава да бъда истинска. Да остана в тялото си, с отворено сърце и стабилен корен, и да изрека своята истина без срам, без нужда да се извинявам и без да се опитвам да омекотявам себе си, за да поддържам чуждия комфорт.
Когато си в тази вътрешна позиция, конфликтът спира да бъде заплаха за оцеляването ти. Той може да се превърне във възможност за по-дълбока автентичност и по-ясни граници
Като че ли, за да ми покаже нагледно силата на конфликтите, животът ми поднесе едновременно две ситуации с коренно различен изход. И в двете аз бях тази, която инициира конфликта – нещо, което преди никога не бих направила. Старото ми Аз щеше да си замълчи и да остане недоволно вътрешно, докато навън кима и се усмихва.
В едната ситуация се оказа, че конфликтът е просто недоразумение и може да доведе до повече близост, когато и двете страни са отворени и готови да се чуят. Другата доведе до тежки думи и нападки, които нормално биха ме накарали да се съглася и да продължа постарому, само и само да има мир. Но този път осъзнах, че конфликтът ми показва, че е време за промяна и движение напред. Няма как да ми се случи нещо по-хубаво, ако продължавам да стоя в старата, вече изчерпана ситуация.
Осъзнах, че автентичното влизане в конфликт за мен означава не да спечеля, а да бъда честна и уважителна към себе си и другия. Да кажа какво мисля, какво искам и от какво имам нужда. Да бъда готова да чуя и другата страна, но и да мога да кажа „Аз съм дотук“, ако е необходимо – да изляза от ситуацията или да променя начина, по който участвам в нея. Да избера друго, не защото отсрещната страна непременно е лоша или несправедлива, а защото аз вече не искам да предавам себе си.
Може би това е едно от най-важните ми осъзнавания напоследък:
- Моята нужда е също толкова важна, колкото и нуждите на другите
- Моят труд има стойност
- Моето време има стойност
- Моята истина има значение
- и Аз не трябва непрекъснато да се усъвършенствам, за да заслужа уважение.
И е време да започна истински да избирам себе си.
А когато отново се появи моето Старо уплашено Аз, бих му казала:
„Не се страхувай от конфликта и от своята истина, защото ти заслужаваш да бъдеш себе си, да бъдеш видяна заради това, което си, и да бъдеш зачетена. И може би тъкмо в конфликта и откровения разговор е възможността ти да получиш всичко това. А ако не се случи – това също е отговор. Може би вече не си на правилното място или в отношения, в които можеш да бъдеш себе си.“
Ето и два Soul Work въпроса за работа със себе си по темите за конфликта и собствената стойност:
Какво в мен вярва, че трябва да се откажа от себе си, за да бъда обичана, приета, ценена или да имам място?
Къде в живота си продължавам да избирам чуждия комфорт пред собствения си вътрешен мир?