Тялото знае истината за емоционалните ни рани и нуждите още преди умът ни да си даде сметка, че сме изоставили себе си
Преди около двадесет години, когато за първи път започнах да работя с младежи, нещо ми правеше много силно впечатление. Когато ги питах какво искат да направят сега или от какво имат нужда в момента, процесът често зацикляше. Хем невинаги искаха да влязат в готова структура, хем не се чувстваха комфортно да я съ-създадем. Дори веднъж някой ми каза: „Ние не сме свикнали да ни питат и да се интересуват какво мислим или от какво се нуждаем. Това сега ни изкарва от равновесие.“
Сега поколението е различно, но си мисля за тези от нас, които сме израснали в строга система на правила, които не зачитат собственото мнениe и не поощряват да изследваш потребностите и чувствата си. За някои от нас дори езикът на любовта е да поставим емоциите, чувствата и нуждите на другите над себе си. И докъде ни води всичко това? Превърна ли се част от нас в поколение, което не живее във връзка с истинските си желания и копнежи? Какви взаимоотношения изградихме, когато не можем да сме честни дори със себе си за истинските си чувства и нужди, а ни е по-лесно да се опитваме да контролираме и съдим емоциите на другите?
Една от техниките за работа с Вътрешното дете (нашите наранени части) е да ги видим такива каквито са, да ги признаем и да ги попитаме – как си и от какво имаш нужда. И често в началото на терапията това Вътрешно дете е напълно блокирало и не може да ни каже нищо. И има едно единствено нещо, което успява да го извади от това замръзнало състояние – любов и то много любов. Любов, която порасналия Аз дава на малкото си Аз. И в това няма нищо егоистично. Напротив, това обръща играта. Това връща властта върху живота ни в наши ръце и ни прави самостоятелни и независими. Да поставим себе си и своите нужди на първо място е грижа не само да себе си, но и за тези които обичаме. Когато го правим, показваме на хората отсреща, че вярваме напълно и в тяхната способност сами да се справи с чувствата и емоциите си и да поемат отговорност за себе си. По този начин, когато даваме на другия, даваме от място на цялост и искреност. Даваме безкористно, което отваря вратите и за това да получаваме повече и по-пълно. Не търсим скрита облага, която ако не получим, страдаме.
Пренебрегването на собствените ни нужди и чувства води до тежки емоционални рани и блокажи. Най-лесният начини да разберем дали уважаваме нуждите и чувствата си, е състоянието на физическото ни тяло. Телесната мъдрост много често осъзнава това, с което не можем да се справяме, преди умът ни да го направи. При мен най-често това е мигрената. Но за всеки е нещо различно или физически симптоми, които се променят. Случва се да идват клиенти, които имат здравословни проблеми, за които няма медицинско обяснение, с перфектни изследвания, но все пак със симтпоми. И в крайна сметка за тях има дълбока емоционална причина. Понякога това е знак, че сме готови да пуснем непълноценен модел на поведение, който сме имали цял живот и който вероятно сме поели поколенчески от родители и тези преди нас. Колкото по-бързо го направим, толкова по-пълноценно и щастливо ще живеем за себе си и близките си. Смятам, че най-големият дар за хората, които обичаме и за света, е да се погрижим за собственото си щастие. Това не е егоизъм, това е връщане на контрола в наши ръце.