Понякога нещо съвсем дребно ни засяга дълбоко. Толкова силно, сякаш се е случило нещо огромно и заплашително. Реакцията ни е преувеличена, дори трудно контролируема. А понякога просто не успяваме да я удържим — и ни се налага да си дадем пауза и пространство, за да се овладеем.
След това уж се успокояваме. Но след време се случва нещо съвсем различно и отново сме в същия вътрешен филм. Може ситуациите да нямат нищо общо, но всяка от тях отключва едни и същи чувства в нас — например:
„Пак ме изоставиха“ „Все мен забравят“ „Никога няма време за мен и моите нужди“ „Не съм важна“
Какво всъщност се случва?
Активира се част от нас, която най-вероятно е замръзнала в минал момент — в шок, болка или страх. Седи някъде в нашето морфогенетично поле, неинтегрирана, и чака внимание. Често тази част е създадена в детството — и затова я наричаме вътрешното дете. Тя никога не е пораснала. Останала е в една стара реалност, където не е била видяна, чута, обичана или защитена.
Когато днес попаднем в ситуация, която по някакъв начин прилича на онзи стар момент, подсъзнанието я разпознава като опасна. И активира автоматично стария механизъм за защита. Но това, което някога ни е спасявало, днес често ни пречи. Вместо да ни защити, то ни отдалечава от любов, близост, стабилност, радост. Не ни позволява да се разгърнем, да се свържем, да бъдем себе си.
Важно е да знаем, че тази замръзнала част не винаги е детска. Може да е създадена и в по-късен момент — след силен шок, травма, загуба, предателство. Понякога просто нямаме капацитет да обработим случилото се, и съзнанието услужливо затваря тази част в „чекмедже“. Но чувствата и спомените не изчезват — и когато се натрупат или когато се задейства сходна вибрация, те се завръщат. Понякога като буря, понякога като тиха, постоянна тревожност или празнота.
А ако се осмеля да скоча още по-дълбоко — от моя опит знам, че понякога тази част може изобщо да не е наша. Може да е наследена през генетичната линия, от нашите прародители. Може да е част от колективната болка на народа ни, или дори аспект от наш минал, паралелен или бъдещ живот. Но истината е, че това няма значение.
Ако в нас се включи свръхреакция — това е знак. Знак, че дошло е време за работа, за изцеление, за връзка с вътрешния свят.
Кога да работим с вътрешното си дете?
- Когато усещаме, че повтаряме един и същи болезнен модел в живота си
- Когато си мислим, че сме преодоляли нещо, но малък тригер ни връща обратно в тежката емоция
- Когато реагираме преувеличено на дребни неща
- Когато вътре в нас липсват спокойствие, увереност, радост
Как да работим?
За самостоятелна работа можеш да използваш: ✧ Писане на писма до вътрешното дете ✧ ТЕС (техника за емоционална свобода) ✧ Освобождаване на емоции през тялото ✧ Водени медитации за среща и прегръщане на тази част от теб
Ако си опитал/а и не чувстваш облекчение, ако болката се засилва, ако усещаш вътрешно объркване, тревожност или чувство на безпомощност — това е ясен сигнал, че е време да потърсиш подкрепа.
Избери терапевт, енергиен практик или водач, на когото имаш доверие. Това доверие е сърцето на цялото изцеление.
Моите лични критерии са:
👉 Дали този човек ме кара да се чувствам сигурна, видяна и овластена.
👉 Дали вярва в способността ми да премина през трудното и да се върна при себе си.
👉 Дали след срещите с него се чувствам овластена и разбираща или съм потисната и обезнадеждена.
👉 Дали ми дава ресурси и инструменти да поема отговорност за себе си и живота си.
Но ти ще усетиш твоя човек. Слушай сърцето си. Вътрешното ти дете ще познае коя ръка е нежна и истинска.
С обич,
Анита
ПП. Изтеглете оттук безплатната ми мини книга „Как да разпознаем и изцелим раненото си Вътрешно дете“