Мисля си колко рядко преди съм била напълно честна със себе си. И колко все още ми е трудно това.
Дължим честност и коректност преди всичко на себе си и след това на другите.
Но можем ли изобщо да бъдем честни с другия, ако първо не сме си признали пред себе си какво наистина чувстваме, какво мислим и от какво имаме нужда?
Какво искаме да правим?
В какви отношения искаме да влизаме?
Как искаме да живеем?
Тази безкомпромисва честност със себе си е колкото важна, толкова и трудна.
Защото има потенциала да направи революция. Не някакво повърхностно бунтарство, а истинска промяна на статуквото в собствения ни живот. На онова, което сме приемали за нормално, защото така сме свикнали. Защото така „трябва“. Защото така е по-сигурно.
Страхът от това да се видиш истински
Но заставайки пред огледалото на собствената истина, идват и страховете. Идва неувереността.
Аз мога ли?
Заслужавам ли?
Струва ли си?
И някак по-лесно е да не се замислям. Да си карам по познатия (не)комфорт. А умът ми услужливо ми предлага лесно решение:
Досега съм живяла така.
Досега съм търпяла.
Мога още.
И оставам удобна, правилна, добра – уж на сигурно и безопасно.
Цената на фалшивия комфорт
Но идва момент, в който вече не мога.
И се оказва, че няма за кога да чакам, защото животът не чака мен.
Че няма непременно някой да се сети да бъде по-добър с мен.
Че никой няма да ме спаси.
Че по-добрите времена може и никога да не дойдат.
И че съм загубила безценно време, преструвайки се, че живея живот, който не е моят.
И в един момент цената започва да се усеща.
В спокойствието ми.
В радостта ми.
В начина, по който се чувствам в тялото си.
В усещането ми за самата себе си.
Връщането към личната сила
И тогава решавам, че няма за кога да чакам.
Че сама ще се изтегля за косата.
Че мога да направя нещо различно още сега — макар и малко, макар и плахо.
Че аз избирам коя съм.
Че мога и без фалшиво красивите отношения и привидната „сигурност“.
Че мога да се съсредоточа върху това какво може да ми се получи добре, вместо постоянно да мисля какво може да се обърка.
И започвам да дишам отново.
Да се радвам истински.
Да се движа пълноценно в тялото си.
Да се грижа за себе си.
Да не бъда винаги удобна.
Винаги прилежна.
Винаги „добра“.
И светът не се свършва.
Оказва се, че има много начини, по които нещата могат да се случат. И много начини, по които мога да допринасям — за себе си и за цялото. Защото животът има нужда от различните.
Не всичко е матрица. Не е необходимо да бъдем пешки в нечия чужда игра.
Може би част от нашата работа е именно да се осмелим да разберем какво е нашето нещо. Не онова, което изглежда правилно отвън. Не онова, което ще одобрят другите. Не онова, което гарантира сигурност.
А онова, което е истинско за нас.
Въпрос към Душата ти
Ако знаеше със сигурност, че няма как да сгрешиш и че всичко би те довело до успех… кое би било твоето нещо?
Кое ще подпали сърцето ти? Ще те накара да летиш? Да се смееш? Да живееш – истински, смело и дръзко?
Не бързай с отговора. Сложи ръка на гърдите си и дишай дълбоко. Дай си малко време и остани в тишината на вътрешното си присъствие – там, където няма чужди очаквания, чужди гласове, критика и самокритика.
И позволи на твоята вътрешна истина да излезе на повърхността.