Вчера, докато работех с другарче за практика, чух следния въпрос:
„Какво ми е нужно, за да не проваля една хубава връзка?“
Малко се учудих, но зад него стоеше един по-голям процес.
Понякога заявяваме, че много искаме любов и близост, без да си даваме сметка, че една част от нас в същото време изпитва огромен страх от тях. Не защото не иска любов, а защото подсъзнателно е научила, че любовта може да бъде опасна. Че тези, които най-много са ни обичали, са изисквали прекалено от нас и са ни наказвали. Или че ако покажем истинските си чувства, желания и способности, ще бъдем критикувани и заклеймени като не достатъчно добри.
Вероятно нуждите ни са били отхвърлени, когато сме ги заявили или са ни изоставили, когато сме поставили границите си. А може би, когато сме били напълно себе си, се е оказало, че „прекаляваме“ и че не сме „правилни“.
Тогава започваме да се пазим – държим дистанция, затваряме се емоционално, избираме отношения, в които няма риск, но и няма истинска дълбочина и близост. Започваме да разчитаме почти изцяло на себе си. Свикваме със самотата, дори и когато не сме сами. Мислим си, че „не сме готови за връзка“, че „нещо не ни е наред“ или че „просто го няма в звездите за нас“.
И дори и тази ситуация да боли, тя не е толкова болезнена като това да ни отхвърлят или да ни обичат през условия.
След това обаче идва и нов пласт – може би този страх се проявява не само в романтичните ни връзки но и в любовта към нас самите. В начина, по който се проявяваме в света и по който позволяваме да ни видят.
Това не изглежда особено драматично отстрани. По-често изглежда като:
- Избор на партньор, с когото е „безопасно“ или с когото няма бъдеще.
- Избор на работа или хобита, които не палят душата ни, но са прилични, предвидими и не изискват да се разкрием изцяло.
- Навикът да сме самодостатъчни – да не искаме помощ и да си повтаряме, че можем и сами, защото да приемем грижата ни изглежда рисковано.
И всъщност спираме да заявяваме какво искаме, да следваме мечтата си, да развиваме способностите си и дори да заемаме повече място. Защото дълбоко в нас може да живее една стара връзка между любовта и опасността:
„Ако бъда себе си, може да не бъда обичана“ или „Ако имам любов, трябва да платя голяма цена“.
И тогава въпросът вече не е само:
„Защо саботираме любовта?“
А:
„Къде в живота си все още се отказвам от себе си, за да бъда в безопасност?“
Може би това е един от най-дълбоките въпроси на любовта към себе си. А най-голямата ни задача е да се научим, че можем да бъдем себе си, с нашите граници, нужди и желания, и да останем обичани и да обичаме.
Без да плащаме за любовта с отказ от себе си.
Може би нашите родители, важни възрастни и предишни партньори не са могли да ни обичат така, както сме имали нужда. Но ние можем да направим това за себе си. И за тези след нас и около нас.
Но най-вече за себе си.